Приложение на изолатори

Изолаторът е вещество, което обикновено не провежда електрически ток. Известен също като диелектрик. Характеристиките на изолаторите са, че положителните и отрицателните заряди в молекулите са здраво свързани и има много малко заредени частици, които могат да се движат свободно. Тяхното съпротивление е много голямо, около 10 ~ 10 ом · метра. Следователно, при нормални обстоятелства, макроскопичният ток, образуван от движението на свободния заряд под действието на външно електрическо поле, може да бъде пренебрегнат и те се считат за непроводими вещества. Изолаторите могат да бъдат разделени на газообразни (като водород, кислород, азот и всички газове в нейонизирано състояние), течни (като чиста вода, масло, бои и органични киселини и др.) и твърди (като стъкло, керамика , гума, хартия, кварц и др.) три категории. Твърдият изолатор е разделен на кристални и некристални два вида. Действителният изолатор не е напълно непроводим. Под действието на силно електрическо поле, положителните и отрицателните заряди вътре в изолатора ще се освободят и ще станат свободни заряди, а изолационните характеристики ще бъдат унищожени. Това явление се нарича диелектричен пробив. Максималната напрегнатост на електрическото поле, на която диелектричният материал може да издържи, се нарича напрегнатост на пробивното поле. В изолатора има свързан заряд, под действието на външно електрическо поле, този заряд ще направи микроскопично изместване, което води до поляризационен заряд, който е така наречената поляризация на диелектрика. Според техните физични свойства диелектрикът може да бъде разделен на изотропен диелектрик и анизотропен диелектрик. Механизмът на поляризация може да бъде разделен на два вида: неполярна молекула и полярна молекула. Изолаторите се използват широко в инженерството като електрически изолационни материали, кондензатори и специални диелектрични устройства като пиезоелектрични кристали.